Все още бях скована след преживяното в клуба. Седях до прозореца, пушех поредна цигара и отпивах от скоча,  в който бавно умираха няколко кубчета лед. Нямах определена мисъл в главата си. Нямах определена цел пред очите си. Нямаше  каквото и да било чувство в сърцето ми. Единственото, което се беше загнездило в съзнанието ми бяха тези две изгарящи очи, впиващи се в мен без капка свян, без капка жалост. Още не можех да си обясня как успя за толкова кратко време да проникне в мен, да прониже всяка клетка с излъчването си, да остави хаос след себе си и да си отиде. Тогава ми костваше много да не се обърна след гърба му. Издържах, защото щеше да бъде първият път, в който щах да падна толкова ниско. Не можех да си го позволя. Но въпреки, че тогава не се пречупих, сега усещах как падам. Падах в лапите на чувство, което ми беше непознато. И се страхувах.
                              

                         Нина все още спеше. Гледах през прозореца как тънка бяла лента се появи на хоризонта и няколко  слънчеви лъчи пронизоха тъмното небе. Изправих се и запалих цигара. Издърпах един пуловер от гардероба, обух дебели чорапи и излязох на терасата. Беше студено. Въпреки че април беше почти преполовен, сутрин и вечер оставаше хладно. Харесвах тази хладина. Караше ме да се чувствам някак свежа, жива. Подпрях се на парапета и затворих очи. Оставих нежния бриз да гали лицето ми, наслаждавах се на тишината, на спокойствието. Все неща, които ми липсваха тук, в Америка. 

                       Вече беше минала година и осем месеца, откакто дойдох в Щатите. С Нина имахме всичко. Можех да задоволя всяка нейна нужда, всяка нейна прищявка, както и своите. Бях се научила обаче да харча умно парите си, а по-умно от това да ги инвестирам в недвижимо имущество за момента не виждах.

                         Дълго търсих апартамент, който да се хареса и на двете ни. Аз държах да е висок етаж, тя да е разчупен, нестандартен и с френски прозорци. Гледахме много безумия, много строителни недоразумения, много безотговорно поставени цени,  преди да се спрем на идеалния вариант. Стана мигновенно. Не беше нужно да мислим. Сделката се извърши още на другия ден. След две седмици вече се бахме нанесли.

                           Кооперацията беше високо строителство - тридесет и шест етажа. Нашето убежище се намираше на тридесет и четвъртия. Прекрасно просторно жилище с голяма овална всекидневна "опасана" като колан с френски прозорци, от които бликаха вълни светлина. Имаше широка кухня с английска помощна маса и удобни вградени уреди. Отделно още три спални, всяка от която със собствена баня и тоалетна. Две от спалните обзаведохме всяка така, както поиска. За третата съчетахме вкусовете и стиловете си, за да можем да живеем в мир, без безмислени кавги относно цвета на пердетата или големината на нощните шкафчета. Най-големият плюс на апартамента, обаче, бяха терасите. Три огромни тераси, ориентирани на изток, юг и запад. От едната посрещах слънцето, от другата го изпращах. На третата се наслаждавах на топлината му и поглъщах енергията, която излъчваше. Но и в най-хубавото има по нещо лошо. Дори на тридесет и четвъртия етаж, шумът от улицата се чуваше като безкраен тътен, а смокът, този бавен убиец, се задържаше най-дълго точно на тази височина....

                             Изведнъж изпитах непреодолима нужда да се върна в Пловдив. Исках да се разходя пак по калдаръмените улици на стария град, исках да се кача на тепетата, да погледна малкия, уютен град, с керемидените покриви и зеленината. Исках простора на Тракийската низина, исках да видя полите на Стара планина и Родопите. Исках да дишам чистия въздух на България. 

                            Влязох в стаята като ураган. Отворих вратите на всички гардероби и издърпах от дрешника един голям куфар. Започнах да слагам в него всичко, което попадне пред очите ми. Нямах време да подбирам. Животът ми тук приключи и можех да тръгна дори само с пуловера на гърба си. Бях толкова шумна, че Нина се разбуди:

         - Какво става, Нармада? - очите и се разшириха от изненада, когато видя куфара и наблъсканите в него дрехи. Изправи се на лакти и се втренчи в мен. Гледаше как прибирам вещите си и не смееше да каже нищо. Не исках да я лъжа, нито да мълча. Изчаках докато прибера нещата си, после отидох и направих кафе. Занесох й го горещо в любимата й чаша и седнах на леглото до нея. Погледнах я в очите. Помълчах докато осмисля какво ще стане оттук нататък и промълвих:

        - Връщам се вкъщи, Нина...

Сигурно има и следващ епизод... Супер дотук, ама две неща звучат направо нереално:

"Можех да задоволя всяка нейна нужда, всяка нейна прищявка, както и своите." - то аз една жена на света не съм срещал, на която могат да се задоволят всички прищявки, а ето тук цели две :-)

"Тогава ми костваше много да не се обърна след гърба му. Издържах, защото щеше да бъде първият път, в който щах да падна толкова ниско." Ако мислиш, че да се обърнеш след някой, който ти е харесал, е падение, не вярвам да имаш голям успех в човешките взаимоотношения.