На къде си тръгнала?!?! Я чакай, върни се.... Не можеш да отлиташ толкова на високо. Главата може и да ти лети в облаците, но краката трябва да са ти стъпили здраво на земята. какво си мислиш, че правиш? Че живееш? Живота не е това, което правиш ти. Ти си се пуснала по една вълна, която те клатушка напред назад и каквото стане. Оставила си всичко на произвола. На "съдбата", на "живота", на "Неведоми са пътищата Божии". Реалния живот не е това, мойто момиче. Реалният живот е тежък, трудем, мъчен. За да живееш, трябва да работиш - за да имаш пари, за да си купиш хляб, защото като влезеш в магазина, хляба струва стотинки. Всичко останало е на второ място. Личния ти живот е на второ място. Любови, приятели, хобита, спортове, ВСИЧКО е на второ място. На първо са работата и семейството. Хванеш ли се на хорото да работиш, хванеш ли се на хорото зад една ясна твоя цел - няма пускане....цял живот! Запомни го добре!

Тази лекция ми беше изнесена днес на обед, последвана от още много думи.  Лекция, която ми показа какво е отношението на най-близките ми хора на света. Лекция, която ми показа, че дори семейството се поставя на второ място след работата. Лекция, която ми каза, че работата е всичко. Работата е живота. Лекция ,която отразява реалния живот,  толкова силно ЗАВЪРЗАН с гадните, мръсни, долни, пари. Лекция, която направо изкрещя в лицето ми, че за най-близките ми хора, човека и целият му вътрешен мир са на второ място - след работата и задълженията..........

Незнам как се чувствам сега. Незнам какво да си мисля сред толкова много мисли в галавата ми. Незнам и как да се преборя с това. Не мога да се боря. Защото те не могат да усетят нещата, както ги усещам аз. Всеки човек е една чиста индивидуалност на този свят. И неговият мироглед е коренно различен от този на всички останали. Дори на най-близките му. Останалото е въпрос на координация компромиси и разбирателство. Но без вмешателство и насилие. Без грубост и напъване.

Десетки пъти съм се опитвала да обясня каква е моята представа за живота и какво е усещането ми за него. Каква е целта ми и защо това, което усещам за тази цел не е в рамките на въображението ми. И вчера, снощи получих потвърждение (за което съм повече от благодарана, защото ми даде сила да продължа наново) - реално доказателство за това, че усещанията ми досега не са били продукт на болния ми мозък.

А пътят ми, целта ми в живота е толкова простичък.... Вярвай ми един ден хобито ми - онова, което правя с кеф и мога да загубя представа за часовете, докато го творя, ще стане и моята професия. Всичко свързано с работно време и досадна, задушаваща работа ще е зад гърба ми. Защото Девите умират поставени в такава среда. Не го показват, другите не го усещат, но те загиват. Бавно и толкова болезнено. По-болезнено от всичко, което си изпитвал като болка....даже отвъд представите ти за болка, пъпеш.

Обаче за всичко се изисква време. Защото вярата ни е силна и ангелите също. Но тяхната времева величина е различна от нашата. Дори миг за тях - за нас са години. Затова се изиква време. Но всичко се сбъдва. Защото не спираме да вярваме.

И все пак, през какво минаваме до мига, в който ще се чувстваме щастливи на магистралата на живота си - само ние си знаем. А когато и това е гарнирано с обкръжение от хора - дотолкова реалисти, че чак песимисти и материалисти - ох нямам сили да го кажа даже.

Свободни души сме. Свободата ни е най-ценното, което притежаваме. И затова я браним яростно. Когато се отнема, още повече от много близки хора, боли, боли, боли. Толкова много боли. И става невъзможно. Защото не искаш да нараняваш, но искаш да бъдеш свободен да правиш всичко, за което душата ти плаче. И искаш просто малко вяра в теб да имат, че ще успееш да се справиш. Малко вяра в усещанията ти.

Да без пари не може да се живее. Така е устроена шибаната ни система цивилизована. Не цивилизована - изродска е тая система. Без пари за никъде не си. Разбираме го. Какво си мислиш, че не го разбираме ли?! Затова и правим компромис със себе си и работим неща, които ни тормозят. Защото все пак трябва да живеем и трябва да ядем. Но докато седим в офиса и щракаме по клавиатурата мисълта ни лети - духа ни лети. Там където сме истински, там където откриваме нови неща. Иначе просто няма да оцелеем.  И просто изчакваме. Изчакваме момента, в който ще се даде старт на заветната ни цел, мечтата. А работата бива свършена, с нежелание, но все пак свършена.

Много хора ще ме помислят за тра-ла-ла. Много хора ще застанат зад позицията на близките ми. Много хора са слепи за всичко онова, което виждаме ние. Много хора просто не живеят. те съществуват за сметката, хляба, детето,  апартамента, колата, парите, работата, работата. И много хора поставят себе си и личния си свят на второ, трето, пето, десето място. И всички тези хора осъзнават пагубната си грешка, едва когато е твърде, твърде късно. Когато живота си отива от тях.

Да правила съм много грешки спрямо близките си хора. Непоправими понякога,    защото ще се помнят вечно. Но човек се учи от грешките си. Малко по малко, бавно. Съжелявам за всички грешки. Съжелявам наистина. Така както съм плакала за близките си, за никой друг не е било. Така както ме е боляло за тях.... Но виждам нещата по различен начин, усещам нещата по различен начин. Грях ли е да живея с усещанията си? Лудост да, но грях ли е?

Аз си нося кръста. Премълчавам това, което ми е отвътре защото бивам считана за хипи, луда, отнесена, нереална и какво ли още не. Рядко споделям дори с най-близките си именно поради тези причини, а и защото споделянето води до горните лекции. Защитавам се - не искам да ме боли. Навеждам глава, правя компромиси - защото обичам мира в къщи, влюбена съм в усмивките. Живея живота, който се счита за нормален.  Тежък е кръста на Истинския да бъде Фалшив.... Там където трябва да бъде себе си. Защото ще има последствия и само онова отгоре знае какво ще ми се стовари върху главата един ден за всичко това.

Така и продължавам да търся. Онова, онзи, който ще бъде катализатор да се освободя от оковите на социалната джунгла, в която живея. И да обърна света да действа в моя полза. Да погледне по моя начин. Защото няма невъзможни неща на тоя свят. Изисква се просто време и вяра. Много, мноооооого вяра. Да го намериш, да те намери, да сте заедно....

А може би всичко това започва да се случва....Няма случайни неща...

Когато превърнеш хобито си в професия, тогава .е се почувстваш щастлива! Просто се зареди с търпение.

svobodata ne e neshto realno
tq e izmislena/SATVORENA ot
4oveka v mnogo bolka i trud
i e takava kakvato toi q vqrva...
no tq e tam zad agala vse pak :)

да прочетеш коментс на смукалка:)

...такива сме си Девите :) Важното е да имаш резервен изход - в случай, че положението стане нетърпимо.

Strahotno! vijdam moiata istoria tam gore:)
dobre kazano naistina!

вижте какво , не съм посещавал тоя сайт преди , случаен сърч и воала.. не знам даже кви са тия деви :D ама моя изход е следния. няма значение какво правиш трябва да си НАЙ-добрия[aтa] -- тогава просто всичко си идва на място - пари , работа... и най важното хората около тебе нямат друг избор освен да те уважават. тогава и да си хипи-мангал-евреин-вегетарианец-слепец-бедняк пак имаш уважение >> относителна свобода