Ядосана съм, смълчана съм, реве ми се. Заключена съм в клетка, от която незнам как да се измъкна. Съвсем скоро един приятел ме попита "Защо нормалните хора не се чувстват нормални в днешно време?" Замислих се. Защо наистина е така. И толкова малко нормални хора ли са останали по улиците на България. Огледах се. Уверих се. Наистина е така. Къда са нормалните хора? Видях изродена ценностна система, видях материализъм, видях освирепели погледи, бедност, кариеризъм, видях болна амбиция, двуличие, безразличие, пошлост, продажност, видях затънали до шия в лицемерие и подкупност хора, заслепени до такава степен от идеята да печелят пари, че поругават всичко онова, което може да се определи като човешко. Стана ми мъчно. Много мъчно. Почувствах се като самотник, като отшелник в една социална, урбанистична джунгла, в която всички наоколо бяха врага, а аз нямах дори едно елементарно оръжие за защита. Нещо между ребрата ме жегна. Сложих ръка на гърдите се и усетих как сърцето ми плаче. Плачеше за онези, които не можех да срещна и за онези, които бях загубила. Плачеше за всички. Бях тръгнала да върша работа. Минавах през една зелена градинка в центъра на града, когато тази болка се появи в мен. Не можех да мръдна. Свлякох се на една пейка под перест орех, който хвърляше сянка върху ми и опитваше нежно и безплътно да ме успокои. Главата ми се пръскаше. Как можеше това да бъде възможно? Къде останаха нормалните хора? Мъдростта на времето събрана в старите хора - пенсионерите - беше пренебрегвана, поругавана, изоставена. Държавата не се грижеше за тях. Вместо това ги измъчваше и сякаш изпитваше удоволствие от това. А животът не може да бъде прекратен. Единстваната им алтернатива е да доживеят остатъка му както могат. Видях го в очите им. Огорчение, разочарование, за всичко, което са дали на тази държава и всичко, което тя им връща в замяна. Очмите ми се насълзиха. Как може това да бъде възможно. Сложих черни очила, а горещи струички се занизаха по скулите ми, парещи и незабележими. Видях две млади майки. Бутаха количките си и разговаряха за ежедневните си проблеми. Разговорите бяха весели, но фалшиви. Зад тези думи се криеше болка от безхаберието. Държавата не даваше пет пари за наследството си. За живото си наследство. Тези, които трябва да получават най-много за това, което дават, получават единствено чиновническата насмешка на някое задушно и мръсно гише. Защо? Тази жена, тази майка - ражда детето, което утре ще продължи историята. То ще остане след теб и то ще бъде над теб. Защо ти, Българио, не му даваш онова, от което се нуждае, за да израсне силно и умно и да даде силата си и на теб? Защо? Защото онези, които сега те направляват не виждат цялостната картина. Защото те търсят своята собствена изгода и не ги е грижа за теб. Сетих се за песента на Емил - Мир на праха ти. Простички думи, изпълнени с толкова много любов. Той пее за теб Българио, но защо тези ,които те управляват не виждат смисъла на думите? Сълзите ми секнаха. Изпълних се с гняв. Държаш бележка за съда в дясната си ръка, а тя стана на смачкано топче от пръстите ми, впити в юмрук от безсилие. Нормалните хора. Не няма ги. Не, тук те не съществуват. Те са мит, табу, забранено, забравено. Тук властва черното, долното, егоизма и продажността. Те са на пиедестала. Те са великото, важното. Плюя на всичко. Искам да направя нещо, но немога. Всъщност мога, защото немога е мръсна дума. Но дори и да направя няма да бъде чуто. Най-много да получа един куршум в главата като всички останали. Яд ме, Боже, вярвай ми. Има ли смисъл да търся нормалните хора, когато ги няма тук? Трудно ми е да си помисля, че ще ги открия и ако изляза навън. Сигурно нормалните са не повече от половин милион на света. Ха.....Дали изобщо има нормални? Каква е тази измислена дума? Дай ми определение за нормално. Не можеш. Всичко е строго индивидуално. Аз го определям като чисто човешко. Но човещина не виждам в България - дай ми само един пример за всички малки неща, които могат да те карат да се чувстваш нормален и ги събери в един наистина съществуващ човек. Оттук ще тръгна. И може би един ден ще разбера, че са много повече от половин милион. Дай ми само един пример. Само един!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

I vsichko e nared.. Stavat i chudesa, nali?

Да, чудеса стават и са ми се случвали и продължават да ми се случват. Обаче понякога ти се случват и лоши неща, а ехото от тях ти държи мокро доста дълго време. До следващото чудо. Цикличността е кофти работа.

която описва някакво състояние, а това състояние е описание на дадена група, която се включва в определени норми, които от своя страна са измислени от хора, които са се страхували от своята лудост и са решили да я узаконят.
въпреки цялото безхаберие и безсмислие, което виждаш, не забравяй за невидимата страна, тази, която очите не виждат, но душата усеща - във всеки човек има частица от живота, дори това да не личи на пръв поглед... или на втори :)
поздрав!